Искам да обичам. Чувството е прекрасно.Толкова съм боса в обичта си. Незнам къде е границата. Не искам и да знам. Не мога да се допълня с човек , който не ме разбира.Но не мога да бъда и сама.А може би човек се учи да обича. Изтипосано като лигава историйка. Знание за незнанието. Обич за липсата. Липсата на обич.Любовта, която получаваш,но на която искаш,а не можеш да отвърнеш.Овчи погледи и тишина в думите. Кълба от дим в мъглата на утрешния скапан ден. Няма смисъл. Всичко е суета,обвита в кълбата дим. Тя движи облаците , тя движи пътищата и размива историите в калните локви на любовта в които стъпвам и потъвам. Какво друго остава освен да дълбаеш в развитието си като личност? Ако чакаш, губиш настоящето и тези , които държат на теб, ако търсиш докато ги има, значи не си достоен за обичта им. Грозно и пошло неудовлетворение и незадоволен консуматорски порив,вместо радост на това , което имаш. Дали от възрастта, дали от глупост, дали първичен. А може би с годините поривът расте? А може би не трябва да се задълбава, защото нещата просто се случват. Взимаш , даваш , взимаш даваш, докато не се раздадеш и не бъдеш събран. Това ми напомня за :Тя бе първата в живота му, той бе поредния, тя потъна в спомените, той продължи нататък.
януари 2008
януари 13, 2008
януари 13, 2008
Лица, сцени, силуети по улиците, блъскащи се в нищото.
Минутите преминават през пръстите на шепите като пясък. Да осъзнаваш , че нещо си отива , а да не можеш да го спреш. Всички си отиваме рано или късно, но хубавото е , че не знаем кога. Днес е първият ден от остатъка на живота й. Есента донесе знанието, а с него и тъгата. И спомена за онзи мирис, вонята на смърт озарила малката стая в която плачеше преди година , година преди да й поставят диагнозата. Безсилието ражда агресия , всяка агресия е слабост, всяка следваща секунда приближава волята до лудост. Живот в спомени или спомени в живота. Бездиханна надежда тънеща в кал. Ако някой каже какво е болка , тя е негова. Всяка болка е лична , собствена , той не може , понякога не иска да усети твоята. Ти не можеш да му я обясниш. Болката пронизва живота ни постоянно. Преходно , на моменти,нужна и ненужна. Но тази идва в повече. Тя не пронизва, тя променя съзнанието, нейната преходност е твърде постоянна. На пипане е мазна , лепкава. Увива се като твар , сред тварите, защото знае , че трябва да я криеш.Дори и да изкрещиш като малко дете, протягайки ръчичките си , давещи се в празнотата в очите на хората за да я усетят и те.
Някаква твърдост…някаква твърдост, докато рухнеш и гледаш тъпо в нищото.Всеки дерзае усещания,но не чак такива.
Агонията тласка към различни аспекти на самосъзнанието. Очакването е по страшно от смъртта. Всяко „боли“ е като капка от тихо ромолещ дъжд , който жигосва тялото,
завинаги, за децата , които няма да види , за моментите в които не си бил до нея , за скандалите , за всичко….Банално, тривиално.
Тя страда. Тя страда тихо. Знам го , макар и да не го показва. Разкъсва се от болка. В безсилието си също е агресивна понякога спрямо другите, плаче тихичко, да не я видят, гледа болните около нея в болницата , говори за перуки и как косата растяла….и ме боли. „Плът от плът, кръв от кръвта“…
Незнам какво ме чака. Знам , че нещо по-лошо чака всички тези хора болни от неизлечими болести.
Баналните тривиални приказки станаха реалност.
А празнотата в очите на хората е непоносима.
януари 6, 2008
Топи се в сняг мечтата
смешен си, поспри.
Заринал си в лайна главата,
а скуката отгоре те гнети.
Затрил си тъпата лопата
изпуснал си се , почисти.
и удряш здраво в стената
на своите залепнали очи.
януари 3, 2008
They say that
hell is crowded yet
when tou’re in hell
you always seem to be
alone.
and you can’t tell
anyone when
you’re in hell
or they’ll think
you’re
crazy.
and being crazy is
being in hell
and being sane is hellish
too.
those who escape hell
however
never talk about
it
and nothing much
bothers them
after that.
i mean, things like
missing a meal,
going to jail,
wrecking your car
or
even
the idea of
death
itself.
when you ask them,
”how are things?”
they‘ll always answer, “fine,
just fine…”
once you’ve been to hell
and back,
that’s enough, it’s the
greatest satisfaction
known to man.
once you’ve been to hell
and back,
you don’t look behind you
when the floor
creaks and
the sun is always up at
midnight
and things like
the eyes of mice
or an abandoned tire
in vacant lot
can make you smile.
once you’ve been to hell
and back.
Charles Bukowsky
януари 3, 2008
Ингмар Бергман
Тревогата на Пу се надига като гореща струя, цялото му тяло се изпълва с необуздаема болка. Часовникарят стои с лице към него. Един клон скрива отчасти привидението. Призрачният образ се олюлява и извива като под напора на вятър, въпреки че има затишие. Ето ти роден в неделя, ето ти Преображение Господне! Сега е моментът да се пита. Пу задава въпроса си веднъж и като не получава отговор, го повтаря: Кога ще умра? Часовникарят се замисля и на Пу му се струва, че чува шепот, неясен и задавен, нали устата му е в кървища, а устните вцепенени: винаги. Отговорът на въпроса гласи: винаги.
Лек повей минава през гората, една чавка изграчва нейде в далечината. Часовникарят се олюлява от вятъра, главата му се отделя от шията и раменете и се приближава към Пу, който се пита дали не е ударил сетният му час и дали отрязаната глава не ще го захапе по голите ръце или в коляното му. Ала вятърът се обръща и лицето се разпада, очите висят под клоните на бора и угасват. Цялото привидение угасва, земята поглъща ръцете, първо дясната, дланите се разтварят и черните нокти се отронват като гнили ябълкови семки. Призракът на часовникаря се превива и Пу вижда червената рана от въжето и парчета кост, които стърчат от врата му. Всичко става толкова бързо и ненадейно, ето че вече го няма, само миризмата му все още се усеща, миризма на мухъл като под линолеума в детската стая.
Той прави усилие да се събуди, изтръгва се от съня и разтваря широко очи, за да не бъде повлечен обратно в света от отвъдната страна. Баща му пълни лулата си. До него е Мариан, тя току-що идва от реката и се е къпала. Нейната тъмна, късо подстригана коса е прилепнала към главата, лицето й е обърнато към слънцето. Обута е с дълги панталони и тънка блуза, очертанията на гърдите й прозират през плата. Боса е. Татко измърморва, че часът е почти седем и е време да се избръсне. Мариан му разказва колко хубаво е било да се къпе долу при шлепа, въпреки че дърветата били понесени от попътния вятър и станали целите на буци в крайбрежната тиня. “Но беше хубаво, защото бях сама и се къпах чисто гола. Е, намръзнах се, водата беше едва дванайсет-тринайсет градуса, но казват, че тази година реката е особено студена”. “Слава богу, че го има и архипелагът”, отбелязва татко и пали лулата си. „Там човек не се дави в крайбрежната тиня”.
Из “Родени в неделя”
