About dreams

Искаш ли да парадираме със знания? Пародия на парада. Аз знам,ти знаеш, знаем си…е, и? Нужно ли е всеки да знае,че знаеш достатъчно за теб, но не за мен, недостатъчно за теб, достатъчно за мен за да ме отблъсне именно парада ти. Казваш не си суетен? Та това си е направо заигравка с думи,ако беше истинска обаче нямаше да опрем до грубата и несъвършена материя,лишена от естетиката на постепенното откриване. Самоизтъкване, самодоказване,о ,да, вижте ме, аз знам! Това ли е начина? Или криеш някаква болка под купола на цирка си от буквички с детайли.Има си ученически години за тази работа или блогове за непораснали деца.  Искам да знам конкретно това,не другото. А другото дори не е истинско.Но ти знаеш,да, забравих ,прощавай. И аз май се правя на „тия“,които все наблягат на знам,но никога не бих посмяла да заявя ,че съм отлично запозната с каквото и да било или поне бих изслушала мнението на този срещу мен. О, изнасяла съм лекции по темата, а не знания?Свръхегото винаги ме е изумявало. Нека го изтанцуваме.На какво ти прилича? Какво би искал? Детска клоунада? А можеше да е танго. . .едно леко tangere в цялата тази какафония около представлението ти. Всъщност какво ли знам аз, „незнам“ напоследък се оказа много алтернативна дума,а „знам“ е толкова модерна.Особено като си сложиш червеният нос и се оплескаш с грим за да могат децата от първия ред да ти попляскат на представлението. До ръкопляскане се стига с диалози в театъра на суетния ни живот,а ти все още си в цирка и нямаш даже желание за малко истински спектакъл. Обещах си ,когато липсват диалози да не влагам емоции,но не винаги мога да се сдържа. И все пак е представление, а всички сме били деца или все още сме- в добрия и лошия смисъл. Никой не ме накара да си купя билет за цирка. „Каквото повикало ,това се обадило.“

Аз живея в кладенец.Живея като пушек в кладенеца. Като пара в каменно гърло.Аз не се движа.Не правя нищо друго освен да чакам. От горе, над мен , аз виждам студените звезди на нощта и утринта,виждам слънцето. А понякога Аз пея древни песни от времето , когато този Свят е бил млад. Как мога да ви кажа какво съм, когато сам не зная? Не мога. Аз просто чакам. Аз съм мъгла,лунна светлина и памет. Аз съм нещо тъжно и старо. Понякога падам в кладенеца като дъжд. Паяжините се сепват и свиват, когато дъждът ми връхлита водната повърхност. Чакам в хладна тишина, но ще дойде ден и аз ще престана да чакам….“

                                                                                                         Рей Бредбъри