About dreams

Доверие. Абсурдно желание. Доверяваш се на дози , определени дози , за определени хора, защото ако дадеш цялата опаковка – ще отровиш този , който я поеме.  Или той ще те отрови с истината за теб , ще я разпространи и ще се почувстваш гол под всичките пластове грим. Вярваме ли си изобщо?  Споделенето и премълчаното преплитат краката си в жабешки танц насред блатото от крякащи създания. Искам да ти вярвам , искам да ми вярваш, но никога никой на никого не казва всичко и просто не можеш да вярваш докрай.  Това е инстинкт за самосъхрание.  Прозиращото премълчано е  липса на очарование, споделенето никога не може да бъде усетено истински ако не е докрай. Оплитаме се сами в лабиринтите си и накрая или спираме да споделяме или делиме на дози, за определени хора, в определени моменти от живота.  

Отдаване. Отдавам частица от себе си на всеки с когото споделям. Може ли да се отдадеш без да споделиш достатъчно ? Премълчаното разрушава като ерозия отдаването .

Време. “Вдишваме частици смърт, издишваме частици живот.“ Спомените се изнизват в социалните ни заблуждения. Не искам да се  превърна в отражение опитващо се да проникне отвъд огледалото.

Старият мъж зави наляво. Беше плешив, мръсен и вонеше. Току що някой му беше свил последното патронче водка от ъгъла на който киснеше вечер, при липса на компания. Мразя ги всички , помисли си. Долни псета, само гледат да нацелят момента. Не, той не беше такъв. Той беше различен , той можеше,знаеше, беше уникален, недооценен от всичките тия мръсни педе*аси , които незнайно как бяха постигнали нормален живот. Скапана работа, пушеше му се , а на последните спирки не изнамери никакъв фас. Да си еба*ат майката, помисли си. Време беше за сън, а на гарата все щеше да намери някой докопал нещо. Можеше и да  хване нещастника,който му открадна патрона, оня, Цецо, да , сигурно е бил Цецо и без това не го видя в подлеза където „просеше“. Просил.., обираше дърти чанти , и си мечтаеше да преспи някоя вечер в градинката с Нази. Хубавата й мургава кожа, късата поличка…ех…като се замислеше и него го блазнеше , но мечтаеше рядко.  Най – вече за патронче и фас.  Стигна гарата, отиде в чакалнята където се събираха да джобят заспалите чакащи пътници. Ма не беше на кеф. Когато не пиеше се сещаше за скапаните сенки от миналото. Проблясваха спомени и угасваха , като светлините на влаковете.,които преминаваха и не спираха. В един от проблясъците видя лицето на дъщеря си- такава каквато я помнеше - шест годишна с флумастер в ръка….той се прибираше от работа…Чертите на лицето й се размаха от раз. Беше Цецо. – Мамка му мръсна и скапания циганин, пикае там дето си оставих сандвича.  Но той не го чу. Усети гласа му, почувства яда му, но не го чу. Чуваше гласове от миналото. Не знаеше на кой са. Някъде в бездната на съзнанието му блещукаше още съвест и разум,но .не…но… те са виновни, за всичко са виновни те, скапани уредени хора.Заради това си заслужаваха побоя,кражбите,доносничеството. Това го върна към настоящето. Стана. Трябваше му нещо силно за да забрави отново.