Ив

От време на време.Постоянно в думи.Понякога с усмивка , друг път със затворени очи, но винаги с мисълта за край.  Притежание на мисли. Загуба на спомени. Липса на желание за идеи. Просто минаваме, просто усещаме , просто сме,     и се губим в дъното на историята като утайка на кафе , оставяйки форми по които ще гадаят, може би . Бягаме и се сблъскваме , лутаме се в поривите. Искаме, а не можем, можем , а не искаме. И все заставаме очи в очи , притворени в очакване на следващия ден.  Късно е за решения, рано е за крайности. Много е за начало , недостатъчно за раздяла. Изтъркани думи, убити признания, жертви на хаос, бездиханна истина с агонизиращи краища. Нараняваме се за да продължим, тънката и лепкава нишка на болката пронизва отношенията ни, поддържа ги истински, в спиралата в която се докосваме и отблъскваме. Диря от емоции по която стъпвам, пътища без теб , които виждам, хора без лица на тях ме спират и говорят. Обръщам се да те погледна , ти си там , но времето ще ощети желанията ми.Отново загубили силата си от употреба реплики.Обичам те. Ще ми липсваш .

 

A Trust

Доверие. Абсурдно желание. Доверяваш се на дози , определени дози , за определени хора, защото ако дадеш цялата опаковка – ще отровиш този , който я поеме.  Или той ще те отрови с истината за теб , ще я разпространи и ще се почувстваш гол под всичките пластове грим. Вярваме ли си изобщо?  Споделенето и премълчаното преплитат краката си в жабешки танц насред блатото от крякащи създания. Искам да ти вярвам , искам да ми вярваш, но никога никой на никого не казва всичко и просто не можеш да вярваш докрай.  Това е инстинкт за самосъхрание.  Прозиращото премълчано е  липса на очарование, споделенето никога не може да бъде усетено истински ако не е докрай. Оплитаме се сами в лабиринтите си и накрая или спираме да споделяме или делиме на дози, за определени хора, в определени моменти от живота.  

Отдаване. Отдавам частица от себе си на всеки с когото споделям. Може ли да се отдадеш без да споделиш достатъчно ? Премълчаното разрушава като ерозия отдаването .

Време. “Вдишваме частици смърт, издишваме частици живот.“ Спомените се изнизват в социалните ни заблуждения. Не искам да се  превърна в отражение опитващо се да проникне отвъд огледалото.

 

Избор

Старият мъж зави наляво. Беше плешив, мръсен и вонеше. Току що някой му беше свил последното патронче водка от ъгъла на който киснеше вечер, при липса на компания. Мразя ги всички , помисли си. Долни псета, само гледат да нацелят момента. Не, той не беше такъв. Той беше различен , той можеше,знаеше, беше уникален, недооценен от всичките тия мръсни педе*аси , които незнайно как бяха постигнали нормален живот. Скапана работа, пушеше му се , а на последните спирки не изнамери никакъв фас. Да си еба*ат майката, помисли си. Време беше за сън, а на гарата все щеше да намери някой докопал нещо. Можеше и да  хване нещастника,който му открадна патрона, оня, Цецо, да , сигурно е бил Цецо и без това не го видя в подлеза където „просеше“. Просил.., обираше дърти чанти , и си мечтаеше да преспи някоя вечер в градинката с Нази. Хубавата й мургава кожа, късата поличка…ех…като се замислеше и него го блазнеше , но мечтаеше рядко.  Най – вече за патронче и фас.  Стигна гарата, отиде в чакалнята където се събираха да джобят заспалите чакащи пътници. Ма не беше на кеф. Когато не пиеше се сещаше за скапаните сенки от миналото. Проблясваха спомени и угасваха , като светлините на влаковете.,които преминаваха и не спираха. В един от проблясъците видя лицето на дъщеря си- такава каквато я помнеше - шест годишна с флумастер в ръка….той се прибираше от работа…Чертите на лицето й се размаха от раз. Беше Цецо. – Мамка му мръсна и скапания циганин, пикае там дето си оставих сандвича.  Но той не го чу. Усети гласа му, почувства яда му, но не го чу. Чуваше гласове от миналото. Не знаеше на кой са. Някъде в бездната на съзнанието му блещукаше още съвест и разум,но .не…но… те са виновни, за всичко са виновни те, скапани уредени хора.Заради това си заслужаваха побоя,кражбите,доносничеството. Това го върна към настоящето. Стана. Трябваше му нещо силно за да забрави отново.

 

Изкуството да бъдеш хлебарка

мм нещо старо недовършено и необработено , но добро като идея , поне според мен .

Да си хлебарка не е лесно .Постоянно някой прави опити за покушение над личността ти, всекидневието ти е борба за оцеляване, а закуската , обядът и вечерята се превръщат в екстремни ситуации. Заради това повечето от нас от малки практикуват такива спортове като спускане от отвесна стена, катерене по маси, шорт трек …Да се храниш само нощем не е приятно , но се свиква . Ние сме много … Ние се приспособяваме към всичко, ние се привързваме….о сме готови да умрем под удара на някоя чехла или задушавайки се от някой спрей, който би могъл да се сравни с газовите камери на смъртта. Хората като че ли не осъзнават на какъв психически и физически тормоз ни подлагат ежедневно . Моят вид не живее на чисто. Появяваме се там където е кочината и хаоса, правиме си махали имаме си хиляди племена и типове. Те не знаят нищо за нас. За какво тогава е целият този шум и олелия и масово избиване. Или пък оня ден свирнах на една мацка и тя свирна ама с писък и после дойде един здравеняк и почнах кроса ,че имаше голям номер на обувката. Били хуманисти – бла-бла.

                                                 

Ние сме толкова скромни, и толкова сме видели. Кореняци Софиянци , ‘Щот като Софиянци се прибират към родните си места уикенда само ние си циклиме тук. Създаваме семейства, а едва една трета оцелява от тях. И дори нямаме възможност да ги погребем. Ех , помня , когато Люлин и Младост бяха само пусти поля , а ний се пренасяхме на тълпи. Бяхме силни , велики….Сега сме само спомен. Мутираме . Не помага. Че даже и в банички ни бутат. Вербуват ни като стока. А ние сме живи същества! Имаме чувства. Чистим подовете на скапаните къщи от трохи . Вместо благодарност и заплата получаваме билет към Рая. Е , не е живот това , не е . Стига!Дайте свобода за Софийските хлебарки …

 

Mem

                    

Пусни го да си отиде. То е просто спомен. Асоциацията ще го върне някой ден, аромата на парфюма ще го задържи,вятърът ще го разнесе из стаята и ще си спомниш…болезнено,било защото е хубаво,било защото е лошо,истински,но само докато трае силата на аромата.Нашата памет е склонна да помага единствено чрез асоциации. Ако го споделиш няма да разберат. Ако го съхраниш само за себе си,няма да е enough.

One second.One mirror of your memories. It`s your secret . Something`s happened, something was,somewhere,somehow…and you were the only witness. If only you could turn back time, to make someone else witness of your experiences.It`s enough. You are supposed to look forward. But why and where?

Часовникът тик-така. Както пееха Арабел Караян и Стефан Въдобрев “ Обръщаш се , а няма никой.И така ден след ден,ден след ден(..) “ Just a contact. Social contact. Let it go away.Through it away.It doesn`t cost the efforts. It`s only something left in the past.The world is not the same. You are different,your dreams maybe,too. That was just another turned page of your book. You don`t know why ,but you must do it,it was just a part of your Way,of your green way to the end.

Дали просто сме мазохисти и обичаме да гледаме назад? Дали ни се налага поради опита придобит от миналото, дали сме прекалено сантиментални? Вървим като раци в идеята да намерим нещо ново в старото. Гледаме снимките с обич омазана в сладкото на баба или ванилени кексчета. Някъде , някога ,някак си… сме били и ни стига за да продължим напред,да продъaлжим напред… Плюшкин от „Мъртви души“ бледнее пред нашите сантиментални предмети,които ни отдалечават от свободата и ни правят зависими към един отминал живот, но същевременно ни градят като хора. ХОРА с главно Х , които знаят, искат и могат.А когато не могат просто гледат в миналото или се саморазрушават. Склонност към деградация. Един елегантно изпипан декаденс.Всъщност някой „люде“ дори нямат идея какво им се случва. Просто се носят по течението,блажени са. Тези , които знаят и се носят , са се предали отдавна и страдат заради прословутото ЕГО, а други отдали се на мислите, губят живота си в тях. Попадат в царството на шапкаря от „Алиса в страната на чудесата“. За тях винаги е 18:00 ч., време за чай и просто сменят мястото, но … чашите си остават мръсни..

Можем и да бързаме.Времето никога не стига.Както и фа го разпределим. Летаргията е отказ,белият заек забравя за всичко в бързината си, а присъдите на кралицата така или иначе… не се изпълняват. Защо да бързаме тогава. Осмислянето на subject-ите , простите детайли ,появяването на котарака постепенно за улесняване на възприятията ,положени в рамката на общоприетото. If only we could turn back time. What? Щяхме ли да постъпим различно? Не, разбира се. If only -проваля настоящето. Разяжда го като киселина и трови съзнанието ни. Decadance-а е заложен във всеки един от нас. Хубавия спомен би трябвало да отстъпи царския си трон на нови такива. Лошия да се забрави.

Но тогава нямаше да знаем кои сме. От къде сме дошли , какви сме били. А всъщност трябва ли ни? Трябва ни. Човекът – част от цялото и индивидуален до болка.Кои сме , къде сме, кои бяхме,градираме ли , деградацията не е ли начин на еволюиране?

„В името на Отца и Сина и Светият Дух „- Ако Бог Господ е Отец, творец на небето и земята и на всички видими и невидими неща, то той е всичко.Следователно в името на всичко – от най-малкия атом до молекулата , до спиралата , която ни води към Вселената, към която принадлежим и понеже полагаме пръсти, когато се кръстим на челото, то БОГ – мисълта,БОГ -  разума. Следователно в името на сина Исус Христос, слезнал от небето да изкупи греховете ни,полагаме пръсти на сърцето…този орган на когото приписваме душевните болки,грехове и радости, и следователно в името на Светия Дух,полагаме пръсти от ляво и от дясно – защото Светият Дух е навсякъде, той е нашия дух,който носим от поркръстването си до края на дните си, който ни просветява и води към правилния изход на лабиринта в който сме поставени не за да гледаме зелените храсти. Ако човек е направен по образ и подобие божие, това може би е разковничето на Светата Троица. Не,в никакъв случай не съм сектантка или фанатичка, просто се опитвам да разбера нещо , което си остава тайнство,което за малкия ми човешки мозък е непосилно за обяснение, въпреки че съм християнка и по някакъв си измислен начин съм се опитала да си го обясня.

Част от цялото и абсолютно индивидуален – човекът, с главно Ч. Човекът , който лети в мислите си и те летят с него. На който животът е твърде кратък на тази планета и въпреки това прави чудеса, стига да иска,защото му е дадено. Всяко изкуство е допир до Бог. Но понякога лети твърде много , откъсва се от действителността и … пропада. Къде е границата? Градиране чрез деградация,емоции без граница. Това, което възприемаш,това което показваш. Граници, граници , безумно много граници. Едно ЕГО , застраховка действителност, суета , застраховка действителност да кажем. Някакви хора, коментари за некомпетентност, обективно субективно, обективно субективно, надлъгване в обективното . Да, това ни се случва в повечето случаи . Просто искаме да излъжем обективното, че  егоцентричното съществувание,което водим,трябва да бъде възприето обективно. Тогава животът ни не е ли просто игра на думи? Лишени от емоции , непосилни да опишат онова, което преживяваме и което ни се случва от другата страна на очите ни. Онова,което става в главата ни. Кога думите започват да се материализират и да се превръщат в действия. Не сме ли повечето едни Хамлетовци в сънища жадуващи реализация? Или постигнатото удовлетворява неизречените мисли-ака – думи. Естествено , ще намерим виновник – другите. Много е лесно , от  застраховката живот ще да е, спомената по -нагоре. Има много начини за самозащита на душата- като реакциите на организма са, като настръхването на кожата при студ или тракането на ченето. Тези душевни самозащити ги описва психологията , така че, няма да повтарям. Те са абсолютен душевен спин. Капсулират се,задълбочават и оправяне няма. Много рядко.Някои хора могат цял живот да живят в лъжи. Какво по-лесно от това да намериш  подходящата за теб лъжа , която да те удовлетворява напълно и да си останеш де сетния дъх с нея? Душата ни просто не може да понесе някои действителности. Cruel. What can you do? Нещо трябва да те разтърси за да се замислиш. Но ако те разтърси прекалено може да загинеш. Това е. Хареса ми един откъс от филма “Фаренхайт 9/10″. В него една жена на гробището крещеше от болка колко незнаещи сме в знанието си, защото си мислим , че знаем какво , че можем да усетим, но не можем. Нужно ли е обаче да го преживеем за да знаем? Емпатия на нула. Какво е знанието без емоция? Суха материя. Може би заради това изкуството ни доближава до божественото. Носи ни повече от всичко  към въпросната емоция, усещането. Било негативно или позитивно. 

Прочистване на душата. Възможно ли е просто ей така? Случи ми се два пъти в последната година. Онзи ден в метрото, мисля че беше Чайковски, музиката изпълни пространството, deja viu. Преди седмица по графа, отново музика, отворен прозорец и класика на електронна китара.

Мъртви думи за емоция.

Можеш ли да се освободиш от излишното, съхранявайки себе си? ЦЕЛЕНАСОЧЕНОСТТА НЕ ПОРАЖДА ЛИ ОГРАНИЧЕНИЯ? КОИ СМЕ , ЗАЩО СМЕ? СТРАННО ЛИ Е ДА СЕ ПИТАШ В ТОЗИ АНТИЕКЗИСТЕНЦИАЛЕН ЦВЯТ? ПИТАНЕТО ОПРЕДЕЛЕНО НЕ Е ЧАСТ ОТ БОРБАТА ЗА ОЦЕЛЯВАНЕ И САМО СЪЗДАВА ИЗЛИШНИ ПРОБЛЕМИ.

Бъди красив и мълчи Устреми се към нещо овче и работи за благото на фирмата,държавата си. Това е.  „Големите изяждат малките…“ и т.н. както пише Джек Дондон. Икзривиха комунизма в демагогия, а демокрацията в анархия, новият културен терор на EU бие по точки Хитлер, защото се налага по мирен път.  Какво друго ни остава освен ?