Ноктюрно 20

Тъжно ми е.  Чувствам се изтощена. Без желание, без страст, някъде на прага на незнанието и апатията.  Сексът е секс, любовта любов, хората са хора, небето си е просто небе, денят гони минутите си ,а аз все така си стоя измислена на фона на всичко останало.  Отново незнам какво искам , поне спирам да се бия с вятърните мелници. Вятър история. Вятърът отново ще отнесе мислите ми още преди да съм ги споделила.Неизречени истини. Чувствам се наситена от всичко. Без ясна цел, без конкретна амбиция. Нищо никога няма да е същото. Къде е края на крайностите? Колко още мога да изкривя? Вече дори нямам желание и за сън. Наситеност и липса. Шопен – Ноктюрно 20. Зомбирано поглъщам произведението. И пак и пак и пак… Държа се неестествено,нямам сили за повече . Търся се сред погледите и не се намирам. Чета между редовете, запушвам ушите си за да чуя, затварям усти за да говоря..Пиша многоточия на неувереност.Вече не съм уверена в нищо. Искам да забравя, да махна с ръка и да почна на чисто, но не мога,не мога.Повръща ми се от пошлостта в която живея,завоелирана в усмивки  на липсващи елементи. Голяма дъска с пирончета и бележки. Есе до 220 думи. Дежа вю. Условия,предположения, грозни истини и хубави заблуди.Абсурдно е и до болка реално. Може би заради това губи очарованието си. Бих избягала , стига да знаех, че има с кого. Бих останала стига да знаех,че не е истинско. Вече нищо и никой не разбирам.

 

Ив

От време на време.Постоянно в думи.Понякога с усмивка , друг път със затворени очи, но винаги с мисълта за край.  Притежание на мисли. Загуба на спомени. Липса на желание за идеи. Просто минаваме, просто усещаме , просто сме,     и се губим в дъното на историята като утайка на кафе , оставяйки форми по които ще гадаят, може би . Бягаме и се сблъскваме , лутаме се в поривите. Искаме, а не можем, можем , а не искаме. И все заставаме очи в очи , притворени в очакване на следващия ден.  Късно е за решения, рано е за крайности. Много е за начало , недостатъчно за раздяла. Изтъркани думи, убити признания, жертви на хаос, бездиханна истина с агонизиращи краища. Нараняваме се за да продължим, тънката и лепкава нишка на болката пронизва отношенията ни, поддържа ги истински, в спиралата в която се докосваме и отблъскваме. Диря от емоции по която стъпвам, пътища без теб , които виждам, хора без лица на тях ме спират и говорят. Обръщам се да те погледна , ти си там , но времето ще ощети желанията ми.Отново загубили силата си от употреба реплики.Обичам те. Ще ми липсваш .

 

A Trust

Доверие. Абсурдно желание. Доверяваш се на дози , определени дози , за определени хора, защото ако дадеш цялата опаковка – ще отровиш този , който я поеме.  Или той ще те отрови с истината за теб , ще я разпространи и ще се почувстваш гол под всичките пластове грим. Вярваме ли си изобщо?  Споделенето и премълчаното преплитат краката си в жабешки танц насред блатото от крякащи създания. Искам да ти вярвам , искам да ми вярваш, но никога никой на никого не казва всичко и просто не можеш да вярваш докрай.  Това е инстинкт за самосъхрание.  Прозиращото премълчано е  липса на очарование, споделенето никога не може да бъде усетено истински ако не е докрай. Оплитаме се сами в лабиринтите си и накрая или спираме да споделяме или делиме на дози, за определени хора, в определени моменти от живота.  

Отдаване. Отдавам частица от себе си на всеки с когото споделям. Може ли да се отдадеш без да споделиш достатъчно ? Премълчаното разрушава като ерозия отдаването .

Време. “Вдишваме частици смърт, издишваме частици живот.“ Спомените се изнизват в социалните ни заблуждения. Не искам да се  превърна в отражение опитващо се да проникне отвъд огледалото.

 

Избор

Старият мъж зави наляво. Беше плешив, мръсен и вонеше. Току що някой му беше свил последното патронче водка от ъгъла на който киснеше вечер, при липса на компания. Мразя ги всички , помисли си. Долни псета, само гледат да нацелят момента. Не, той не беше такъв. Той беше различен , той можеше,знаеше, беше уникален, недооценен от всичките тия мръсни педе*аси , които незнайно как бяха постигнали нормален живот. Скапана работа, пушеше му се , а на последните спирки не изнамери никакъв фас. Да си еба*ат майката, помисли си. Време беше за сън, а на гарата все щеше да намери някой докопал нещо. Можеше и да  хване нещастника,който му открадна патрона, оня, Цецо, да , сигурно е бил Цецо и без това не го видя в подлеза където „просеше“. Просил.., обираше дърти чанти , и си мечтаеше да преспи някоя вечер в градинката с Нази. Хубавата й мургава кожа, късата поличка…ех…като се замислеше и него го блазнеше , но мечтаеше рядко.  Най – вече за патронче и фас.  Стигна гарата, отиде в чакалнята където се събираха да джобят заспалите чакащи пътници. Ма не беше на кеф. Когато не пиеше се сещаше за скапаните сенки от миналото. Проблясваха спомени и угасваха , като светлините на влаковете.,които преминаваха и не спираха. В един от проблясъците видя лицето на дъщеря си- такава каквато я помнеше - шест годишна с флумастер в ръка….той се прибираше от работа…Чертите на лицето й се размаха от раз. Беше Цецо. – Мамка му мръсна и скапания циганин, пикае там дето си оставих сандвича.  Но той не го чу. Усети гласа му, почувства яда му, но не го чу. Чуваше гласове от миналото. Не знаеше на кой са. Някъде в бездната на съзнанието му блещукаше още съвест и разум,но .не…но… те са виновни, за всичко са виновни те, скапани уредени хора.Заради това си заслужаваха побоя,кражбите,доносничеството. Това го върна към настоящето. Стана. Трябваше му нещо силно за да забрави отново.

 

Страници

Когато обърнеш страницата, не се връщаш нали ? Някога си мислех , че можеш просто така да обръщаш страниците на живота си и когато решиш да се върнеш, защото ти си я обърнал, но не е. Осъзнах го преди две години , в един късен есенен дъждовен  ден, оставяйки един човек в малката текила на Созпол. И това ми помогна да продължа напред, да продължа да усещам живота около себе си.  Всяко обръщане е изпълнено с болка, понякога страниците се слепват, трудно успяваш да ги прелистиш, но се налага, за да си жив истински.  Върнеш ли се , прах сковава старите , листата са пожълтели, а може би просто горят и остава само спомена. Някога се опитвах от време на време да препрочета части от стари страници, но буквите бяха размазани и мастилото беше сътворило петна от които отделните думи нямаше как да сътворят цялостна картина,а годините жестоко заличават постепенно повечето срички и нищо никога не е същото.  И все пак това е пътят. Пътят , който трябва да се измине, пътят , който сам градиш, пътят на който ако спреш ще загинеш, обърнеш ли се , ще потънеш в прах,ще се вкамениш,но ако продължиш – ще живееш. Всяка обърната страница носи познание, гради същността ти, ала убива по нещо.  Накрая страниците свършват. Едва тогава ги прелистваме всичките , прочитаме ги с космическа скорост, живота ни минава пред очите ни и осъзнаваме какви сме били. 

Тази вечер обърнах страница.  Страх ме е от новата, но знам,че е за добро и че само по този начин ще продължа да живея. И въпреки всичко сърцето ми се разкъсва от болка за старата. Но така трябваше и сега спокойно мога да си върна съвестта , да се избягам от угризенията и да бъда чиста пред себе си.