„Причината поради която отказвам да приема екзистенциализма…като просто още една френска мода или исотрическо любопитство … е че смятам , че има нещо много важно да ни предложи новия век.Страх ме е ,че губим истинските добродетели в живота , чувството за поемане на отговорност за този , който си, способността да направиш нещо със себе си и да се чувстваш добре живеейки. Екзестинциализмът често е дискутиран като философия на отчаянието, но мисля,че истината е точно обратната.
Сартр , веднъж запитан, отговорил , че никога не е почувствал ден на отчаяние в живота си. Това , което се усеща, четейки тези автори… е не толкова чувство на терзание относно живота…колкото истинска жизнерадост от факта, че си над него. Ти създаваш своя живот. Чел съм постмодернистите с известен интерес,дори възхищение,но когато ги чета, винаги имам ужасното натрапчиво чувство … че нещо много съществено е пропуснато. Колкото повече говорим за човека като продукт на обществото или резултат на различни въздействия като отделен фрагмент, който е недостатъчен , това , което правим е да създаваме цял нов Свят от извинения.
А когато Сартр говори за отговорност, той не говори за нещо абстрактно. Не говори за второто ни Аз или за понятието душа за което биха спорили теолозите,а за нещо много конкретно. Аз и ти – говорейки. Взимайки решения. Правейки неща и понасяйки последствията. Въпреки че има над шест милиарда хора по Света,това , което правиш,е от значение. Първо има значение в материално отношение, има значение и за другите хора и дава пример. Накратко, мисля , че посланието тук е , че никога не трябва просто да отписваме и да виждаме себе си като продукт от различни влияния. Винаги е наше решение кои сме ние.
Творението сякаш идва от несъвършенството.Идва от усилия и чувство на безсилие. От там мисля , че идва и нашия език. Искам да кажа ,че е произлязъл от нашето желание да преодолеем Самотата си и да придобием някакво чувство за връзка помежду си. Трябва да е било лесно , когато е било просто въпрос на оцеляване. Например „вода“ и сме измислили звук за това. Или „съблезъб тигър зад теб“ , измислили сме звук и за това.
Но когато става наистина интересно, е когато използваме същата система от символи за да предадем всички абстрактни и неясни неща , които ни се случват. Какво е например чувство на безсилие ? Или какво е ярост или любов? Когато кажа „любов“ звукът идва от устата ми и влиза в ушите на другия човек, пътува през някакви каналчета в неговия мозък, през неговите спомени за любов или липса на такава , записва това , което изричам и казва : “ Да , аз разбирам.“ Но откъде да знам дали разбира? Защото думите са бездейни. Те са просто символи. Те са мъртви, нали ? А толкова много от нашия опит е неясен. Толкова много от това, което възприемаме е неизразимо, то е неизговоримо. И въпреки това , когато общуваме един с друг и чувстваме , че сме направили връзка , и мислим,че сме разбрани, усещаме една почти духовна взаимност.И това чувство може да е мимолетно,но ние живеем заради него.“
из „Waking life“
